This site uses cookies.
Some of these cookies are essential to the operation of the site,
while others help to improve your experience by providing insights into how the site is being used.
For more information, please see the ProZ.com privacy policy.
This person has a SecurePRO™ card. Because this person is not a ProZ.com Plus subscriber, to view his or her SecurePRO™ card you must be a ProZ.com Business member or Plus subscriber.
所属
This person is not affiliated with any business or Blue Board record at ProZ.com.
ブルガリア語 から 英語: Fragment from “Borges and the Others - TAM”, novel by Nikolay Petkov General field: 芸術/文学 Detailed field: 詩&文学
原書のテキスト - ブルガリア語 “Don’t cry for me, Argentina”
Малко преди да ме изпишат - добре си спомням - беше първи юни, ден не само на детето, но и на свети Юстин Философ, внезапно ми прилоша. Силите и сетивата си тръгнаха от мен едновременно. Приличах на водолаз, внезапно разбрал, че е останал без въздух в акваланга си. Като че ли химик-шегаджия бе решил да провери какво би станало, ако за минута замени кислорода със серен етер или райски газ. Дали не търсеше начин да ми покаже що за реалност е “златото на тигрите ” - как черното и жълтото преливат едно в друго, със скорост по-бавна от тази на костенурката. Само че погледът ми, подобно на Ахил, не я достигаше. И тя, като рачето-осмокраче от детските приказки, дръзко тръгваше назад, за да стане жълтото все по-черно, а черното - все по-жълто… И още - как ме носиха, първо - на носилка, а после - в инвалидна количка; и думите: “няма нищо, не се притеснявай, на всички се случва”… си спомням. Само че - оказа се, състоянието ми съвсем не е безобидно. Повече от три месеца сменях отделение след отделение. Първо - неврохирургията, после - неврологията, след тях - очното и психиатрията; и отново в същия порядък - очно, психиатрия, неврология, неврохирургия... Уж бях съвършено излекуван, а никой не знаеше защо се появяваха моменти, когато губех всякакво усещане за цвят и равновесие. Според някои беше засегнат очния нерв, според други проблемът беше в частичното отлепяне на ретината, според трети - във вестибуларния апарат, според четвърти - нямаше соматична причина, а всичко бе на психогенна основа. Предполагаемите диагнози нямаха край. Покрай тях научих, че мозъкът ми имал нещо като “твърда майка”, която се наричала “дураматер”; че под нея се намирала паякообразна субстанция, известна в учебниците като “арахноидея”. Там някъде - на границата между тях (като че ли) бил проблемът ми. Така, или иначе изследванията продължиха стотина дни. Минах през всякакви тестове - то не бяха ЕЕГ-та, не бяха скенери и ядрено-магнитни резонанси. Трябваше да се отхвърли подозрението, че съсирената в мозъчната кора кръв се е превърнала в туморно образувание и само времето може да каже какво ще се случи. В очакване на отговора, всички мои приятели и познати се отдръпнаха от мен. Вероятно голяма част от тях не знаеха какво точно ми се е случило, и съответно нищо не очакваха, най-малко “отговора”, защото не бяха задавали въпрос. Просто бяха забелязали, че не ги търся и, съответно - също не ме търсеха. С времето отчуждението явно бе станало хронично и всеки бе тръгнал след своите перипетии. Леда - също. Ако не броим лекарите, сестрите и санитарките, единственото човешко същество, което видях през тези три месеца, беше митрополитът. В онзи четвъртък, на Богородица, по стар стил, около четири следобед, той отново ме посети. Дали заради летните жеги, или заради това че влизаше в болница, бе облечен не с тежкото плътно расо, а с бял, ленен подрасник. Не носеше нито жезъл, нито енголпия. Както често се случваше, влезе сам - без дяконите, юристите и охранителите си. Внимателно премести стола и седна до леглото ми. За пръв път имах възможност да се вгледам в чертите на лицето му. Въпреки достолепната му - старческа - или патриаршеска (зависи от контекста) възраст, нямаше нито една бръчка. Нещо повече - кожата на ръцете и лицето му бе по-гладка от тази на Леда. “Господи! Колко ли пари дава за хранителни добавки и козметични процедури” - беше първото, което мина през ума ми. “Ами ако е свят човек? Ами ако молитвата му носи спокойствие, а спокойствието - вид на младенец?!”… Не ми беше работа да зная и не биваше да гадая, най-малкото защото ставаше дума за единственото същество, което не само че не ме беше забравило, но дори идваше при мен, на свиждане, в болницата.
- Ето, видя ли? - приветливо се усмихна той. - Аз не те наказах, но Господ те наказа. Има Промисъл във всичко, което се случва…
- Щом казвате… - не ми се спореше. - А и интуицията му показваше, че въпреки черния хумор, старецът бе сърдечен и добронамерен.
- Честно, не се шегувам. Още преди инцидента в “Замъка” имах сериозното намерение да те поставя за около 3-4 месеца под запрещение. Където и да се появиш, винаги те следваха анархия и хаос. А както ти е добре известно - Йерархията е точно обратното - единоначалие и ред, така че…
- Нали вие, дядо владика, точно сега няма да се правите на онези тримата приятели на Йов, защото ако трябва плътно да се придържате към библейския разказ, ще ви се наложи, преди да проговорите, да изкарате ей-тук, при леглото ми, седем дни и седем нощи в мълчание. После ще трябва да не ме познаете, да викнете с глас, да заплачете, да раздерете горната си дреха и да хвърлите пръст над главата си към небето . А вие сте делови човек, нямате време за излишни сценки.
- Ти наистина си ужасен - трябваше да прилича на ядосан, но истината бе, че рядко го бях виждал в по-добро настроение. Докато ужким се караше, той извади от чантата си два грейпфрута и бавно започна ги бели. - Не се ли страхуваш, че потърся ли си мястото в тази сценка, ще трябва да ти отговоря като Елифаз Теманец: “ако се опитам да кажа дума, не ще ли ти стане мъчно ”. Хайде, яж и не се прави на по-умен от дяда си владика. Нали знаеш, че и аз съм от земята Уц.
- Откъде сте?? - погледнах го недоумяващо. - Няма такава земя, владико!! Поне никой картограф не може да посочи къде се намира. Единствен Йосиф Флавий, античният Борхес, се е опитвал да я търси. Според него Уц бил син на Арам, който - от своя страна - е внук на Сим. Та този Уц (вярвал или се правел, че вярва Йосиф Флавий) построил Дамаск на родната си земя. Но това, разбира се, е притча. Всички знаят, че Уц е алегория. Нищо повече от ничия земя, neverland или Утопия. По-нереална от Гара Чилигирово е, дядо владика. Залагам три кила църковни свещи, че такава земя никога не е съществувала.
- И ще загубиш 120 лева, момчето ми - погледът му изглеждаше спокоен и благ, както никога до сега. - Похвално е, че си чел “Юдейските древности”, но не за тях става дума. Уц е селце в Южно Чили. Там съм роден и там живях до дванадесетата си година; до началото на петдесетте, когато родителите ми се разведоха и отидох с баща си в Патагония.
- Патагония!! - вероятно заради Пипи Дългото Чорапче все още вярвах, че Патагония е земята на антиподите, където хората ходят с краката нагоре. - Това е краят на света!
- Ее - усмихна се той. - Краят, средата, началото… Зависи как го мерим. Така или иначе - не е отвъд твоя 180 меридиан. Между другото, и аз някога вярвах, че патагонският е най-невъзможният език. Но се оказа, че по нищо не се отличава от испанския, на който говорят двайсет процента от жителите на земята. Тогава разбрах, че търся ли забравеното от всички наречие, за да се срещна с него, трябва да тръгна към Балканите и да науча езика на бабите си. Защото баща ми, който някога е бил българин, можеше да каже на родния си език само: “Отечество любезно, как хубаво си ти!”. Да, Тома, при все че татко е от Бяла, Русенско, той знаеше на български не повече от две-три фрази: “Тих, бял Дунав се вълнува!”, “Мама ти, циганска!” и “Куче-влачи”…
- Сега разбирам защо не можете да говорите български език, ваше високопреосвещенство. Не изслушах ваша проповед, без да се разсмея или отегча до смърт .
- Ей, момче - заканително сви ръката си в юмрук. - Няма как хем да се смееш, хем да си отегчен до смърт. А и в казарма си ходил, нали? Чувал си думите: “не бъзикай Старото!”
- Тъй вярно! - докато козирувах и почти машинално отговарях, все едно съм новобранец в Шезеото , започнах да пресмятам: щом в сайта на епархийския съвет се казваше, че митрополитът е роден през 1936, то военната си служба е отбивал някъде между 1954 и 1956; точно в годините на Карибската криза. По същото време, когато папа Пий ХІІ отлъчва генерала-президент Хуан Перон. Уж, защото отказал да предаде фонда на жена си - Евита - във Ватикана. Гледах митрополита, най-вече - умението му за секунда да влиза от роля в роля, да играе каквото и както си поиска - от Добрия пастир до Каменния гост, Страдащия Йов и Великия инквизитор... Определено границите на стандартната театрална сцена бяха тесни за него. Може би старецът идваше от някой мюзикъл. Или - от филма за Евита Перон. Не че можеше да изиграе ролята ù по-добре от Мадона, но защо да не изпее “Don`t cry for me, Argentina” не по-зле от нея. Можеше дори да бъде авторът на тази песен. Дори за миг си представих раждането ù. Беше като в онзи “диалог за един диалог ” - стои си човекът, а до него акордеон разтяга до безкрайност “Ла Компросита” - отчайващата глупост, която толкова хора харесват, защото са ги излъгали, че е старинна … И - редом с акордеониста, в странна надпревара с него, запява моят бъдещ владика. Плътният му алтов глас събира минувачите. Един от тях е учителят му по стари литератури. Заслушва се, спира и казва:“историята е невероятна, но това не ù пречи да се случва. И то не веднъж, а много пъти, с различни актьори и вариации. Твоята песен съдържа съвършения символ на една иреална епоха, тя е като отражение на сън, нещо като драма в драмата, за която говорехме вчера.”
След което, петдесет и три годишният мъж спокойно, и едновременно с това - разпалено обяснява на ученика си, че нищо не е такова, каквото изглежда - нито скръбта е скръб, нито Евита е Евита, дори непознатите и безименни фигури по улиците не са непознати и безименни; обяснява, че всичко в Аржентина е една объркана и объркваща митология, родена от доверчивата и суетна обич на предградията. Защо не? Кой можеше да докаже, че не е така... кой ще оспори факта, че - когато през 1952 смъртта го присреща, сегашният старец - моят митрополит - е на 16 - годините, отредени за първо танго. Когато - като в поемите на Блок - е безпощадно ясно , че първото танго неусетно се е превърнало в последно…
- И кое точно е вярно? - прекъсна мисълта ми той. Нюансите в интонацията му бяха неуловими, като онази сянка от 1952. - Че не мога да говоря български - Че смесвам валс, танго и ръченица, че всичко ми звучи като една забравена мелодия??
- Знам ли, ваше високопреосвещенство? Досега измислях историята на Леда. И, вижте ме докъде я докарах. Започна ли и вашата да измислям, със сигурност няма да оживея.
- Така е - потупа ме приятелски по рамото. - Не ти и трябва. Тоест - не че не трябва да оживееш - не ти трябва да измисляш историята ми. Пък и аз мога да свърша тази работа не по-зле от теб. Само че при едно условие - след като ме изслушаш, ще те помоля да ми отговориш искрено на един въпрос. Пак повтарям - какъвто и да е отговорът ти - няма да те наказвам. - Странна реалност - замислих се аз - откровеност срещу откровеност. И за какво му беше моята? Нали самият той неведнъж бе казвал, че всички, които се разписваме в счетоводната ведомост на митрополията, трябва да приличаме на бурмите в добре работеща машина, че не бива да се доверяваме на емоциите си, особено на инстинкта си за истина и справедливост. Сравняваше го с тропически циклон, който - слава Богу - не се среща по географските ни ширини, а нерядко и с митичните лемури - душите на злите покойници, които бродели по света и всявали ужас сред хората. “За тропическите бури не знам” - почесваше огромната си брада той, “но за лемурите - казват - се плашели от барабани и вълшебни думи … И завършваше странната и объркана фигура на мисълта си с констатацията, че така учел и апостол Павел; защото с портокал или не - Църквата била механизъм, несравнимо по-съвършен от нас…
- Разбира се, че ще ви отговоря, ваше високопреосвещенство. - Дали бурмите, лемурите и тропическите циклони идваха не от словата на моя митрополит, а от страничния ефект на болкоуспокояващите? Нали неслучайно, лекуващият лекар не един път ме бе предупреждаваше: “Лидолът не е безобиден, понякога генерира илюзорни спомени. Ще ти са налага да се бориш с тях ”... - Иска ли питане? - илюзорен или не, моят митрополит седеше до мен и ми задаваше въпрос. - Дори, ваше високопреосевщенство, да ме попитате колко и какви порно-филми гледам, няма да скрия нищо от вас. Както казват древните: “Истината! Истината! И само Истината! Почти цялата…”
Сякаш, за да спечели време, мислейки как (или дали) да продължи разговора, той взе чинийка от нощното ми шкафче и започна да бели тънките бели ципи на грейпфрута. Дори сложи очилата си. Изглеждаше така съсредоточен, все едно беше хирург, който се подготвя за операция.
- Знаеш ли? - много тихо продължи той. - Моята аржентинска история, подобно на цялата истина, почти я няма. Онези, които участваха в нея - отдавна напуснаха този свят. Първи си отидоха татко и Ева Перон. В един и същи ден - 26. VІІ. 1952. Всички казваха, че баща ми е получил инфаркт, но истината бе друга. Беше погълнал конска доза пестициди. От тях кръвта му пресъхнала като гасена вар… Не беше необходимо някой да ми казва - татко бе преживял всичко, което и аз. Да, Тома, не само ние с баща ми - цяла Аржентина бе влюбена в тази жена. Тя направи невъзможното в онези години - взе парите на богатите и гласовете на бедните. Превърна се в съвършения лидер. Историята не познава по-добър политик. Няма нищо по-фантастично от нея (този път не говоря като митрополит, дори - не и като християнин) - тази жена е божествена. Тогава, когато за пръв път, преди повече от половин век я видях, повярвах в Бога и започнах да се моля. Най-съкровената ми молитва бе да бъда харизматичен като нея.
- Само че, дядо владика, пропускате важна подробност. Тази жена е похарчила повече пари, отколкото всички педерасти в Европа, Америка и Океания за последните 150-200 години. На тази цена и египетските мумии ще станат фотомодели и народни любимци. Не може да не знаете, между 1948 и 1950, когато Евита е била във вихъра си, аржентинското песо губи 70 процента от стойността си. На следващата - 1951 година - инфлацията надминава 50 процента. Народната любов има своята цена, ваше високопреосвещенство, и тя през 1952 година е около 105 милиарда долара.
- Тома!!! - ти свещеник ли си или валутен анализатор?! - Погледът му блесна като мълния. - Ако не млъкнеш за поне две-три минути… Е - поуспокои гнева си той. - Няма да изригне вулкан, но…
Колко малък е пътят от Великия инквизитор до свадливото дете, замислих се аз, но единственото, което успях да кажа, бе:
- Виноват! Тъй вярно, виноват!
- Като си виноват, ще мълчиш и ще се учиш да слушаш! - Подобно на Батман, от детските комикси, митрополитът сменяше сценичните костюми толкова бързо, че и най-добре премерените реплики ставаха глуповато излишни секунда, след като бяха казани. - Защото ако не можеш поне пет минути да слушаш, никога няма да станеш духовник… Ще бъдеш единствено изпълнител на тропарчета. Но ще се окаже, че няма на кого да ги пееш. Защото твоите слушатели ще ти искат пари, за да те слушат. Ще се обърне вятърът, Тома, и вместо да вземаш пет евро, ще ти се наложи да даваш - много повече от пет... Ще видиш колко прав е бил твоят приятел Хорхе Луис, когато чрез устата на измисления от него Абул Касим Ал-Хадрами признава: “Оръдията на моя труд са унижението и тъгата ”. И ако в подобен момент разбереш, че освен мен, никой и пет лева не дава за теб… тогава какво ще правиш?!
- Знам ли? Всъщност, да! Знам! Ще попитам дали петте лева вървят с наставлението: “помни - дължиш ми услуга”.
- Имаш нюх - засмя се той. - Заради него - бавно, с пресилена флегматичност заговори владиката . - Исках да ти разкажа историята си, не понеже няма на кого, а защото ми се прищя да ти покажа, че и ти като мен, до края на живота си няма да се научиш да слушаш. Стане ли чудо и Господ ме опровергае, ще видиш какво значи “епитрахил”…
- И сега виждам! Идва от глагола “епитрахео”. Означава “слизам отгоре, снизхождам” - не знам защо тогава толкова държах на неговото одобрение, защо правех и невъзможното, за да ме признае за образован и умен свещеник…
-. На баба ти хвърчилото слиза отгоре! Всъщност всяко слизане е отгоре. Ако е отдолу, ще бъде качване… Но за едно си прав - в корена на “епитрахил” наистина има “трахея”. Само че, първото значение на думата е “скалиста, неравна земя”. Второто - “страстен, стремителен, свиреп и гневлив”. Както и да е… Добре знам какво значи “трахея”… Тръбичка, която пропуска единствено въздух. Другото е смърт. Така и епитрахилът. Уж всичко е вятър работа, но застои ли се вятърът и минута в носоглътката - умираш. Затова, както трахеята пропуска въздуха, така и свещеникът трябва да пропуска историите - нека преминават през него; колкото по-незабележимо, толкова по-добре…
- Това не го ли казваше Лукиан от Самосата? Когато обяснява как трябва да се разказва Историята ?
- Не биваше да го споменаваш. Едно леко кимване стигаше. Така щеше да ми оставиш илюзията, че ми е приятно да говоря с теб, защото имам какво да ти кажа. Без тази илюзия, животът е невъзможен, момчето ми, - изгуби ли я, човек за отрицателно време става психопат или масов убиец. Ето защо не биваше да изтипосваш Лукиан - в този разговор нямаше нужда от него. Стои между нас като рибена кост - ни да го изплюеш, ни да го преглътнеш. Стърчи си нескопосано - ни в клин, ни в ръкав; както и да го завъртиш - едно показва - че се отегчаваме от другите, че не можем да ги слушаме. От там тръгват неволите.
- Предполагам, не само моите…
- Сигурно - отнесено се съгласи той. - Не мога да преценя… Но и не това е важното. Понякога, когато си на 16, животът ти спира, сякаш завинаги. Затваряш очи и разбираш, че не можеш да опишеш ничие лице. Не помниш майка си. Косите ù ? Прави ли бяха? Къдрави, начупени… Болезнено изброяваш цветовете и въпреки всичко не можеш да кажеш - черни, зелени или сини бяха очите на майка ти. По-лесно ти е да си припомниш речите на Демостен, отколкото смеха ù. - митрополитът въздъхна, след което повече от минута нищо не каза. Притеснен от неловкото мълчание, реших да покажа, че не съм безучастен към разговора.
- И с мен беше същото, ваше високопреосвещество. С тази разлика, че аз дори и речите на Демостен не мога да си припомня. Понякога имам чувството, че никога не съм бил на 16.
- Благодаря ти, че ми помогна да продължа. - потупа ме рамото той. - Наистина ми е трудно да се връщам към онези години. Знаеш ли, в подобни моменти човек осъзнава, че щом никога не е имал минало, няма как да има и бъдеще. Има само едно нелепо “сега”, което по-бързо от бетон се сгъстява, за да се превърне в още по-нелепото “завинаги”. Тогава, когато бях на 16, ако Аржентина беше монархия, Евита щеше да бъде царица, ако не бях раждан - щеше да бъде моята майка. Щеше да държи ръката ми преди заспиване и да ми разказва приказки за лека нощ. От кого, ако не от нея, щях да чуя за елфите, които крадат непослушните деца. И кой, ако не тя, щеше да ми обясни, че плитката на косата ù се нарича elflock, защото мама идваше от вълшебната земя на елфите. От там, като на длан, всичко се вижда - най-вече невидимите железни стрелички, които проникваха в тялото ми и причиняваха непоносими болки. Докато разказваше приказки, мама внимателно щеше да изважда всяка една от стреличките, болката да ме отпуска и аз да се унасям в сън. Няма как да разбереш безсънието и тези стрелички… Не си и длъжен. Но ако не държиш на излишния патос, ще се опитам да ти обясня.
- Дори с необходимия патос трудно се справям, така че - заповядайте… - Усетих промяната в интонацията му. Усетих и сълзата в гласа му. Щеше ми се и той да усети, че не ме бе ръкоположил по грешка.
- Майка ми никога не ми прости, че избрах да живея при баща си, Тома! След развода, не я видях. От онзи злополучен юли на 1952, повече от три години живеех съвършено сам, като бухал в развалини. Часовете около залез слънце бяха големият ми кошмар. Не знам защо, но не успях да свикна с издължените сенки на предметите. В таверни и локали, дочаквах изгрева на слънцето, защото тиктакането на часовника вкъщи ме ужасяваше. “Синята лодка” - “пиратското” бистро се превърна във втория ми дом. Клиентите му - до един - с белези от прободни рани; бяха предимно негри, мулати и креолци - хора на честта, които вярваха единствено на камите си. Дали защото имаше нещо магнетично в Буенос Айрес, но след войната градът се превърна в убежище на несретници от цял свят. Сега си мисля, че всичко е заради въздуха. Наистина бе хубав . Затова и несретниците бяха навсякъде. Като въздуха… отвсякъде в главата ми отекваха гласовете им. Не ги различавах. Не се и опитвах дори. И все пак, по своему, се привързах към тях. Помагаха ми да забравя издължените сенки и тиктакането на часовника - първия си дом и времето, за което имах илюзията, че съм бил щастлив. Висях до разсъмване в баровете и гадаех - колко ли рома ще трябва да изпия, за да се превърна в съвършения паметник на забравата. Гадаех думите, с които на другия ден учителят ми по литература щеше да коментира сенките и кръговете под очите ми; гадаех дали отново ще говори за Марк Аврелий и затова, че човек и 5000 години да живее, не бива да забравя, че губи само живота, който живее, защото живее живота, който губи; че настоящето е еднакво за всички и, че да умреш, означава да загубиш настоящето. Докато си мислех, че няма как да изгубя това проклето настояще, защото никога не съм го притежавал и хиляди подобни дивотии, усещах, че тиктакането на езиците и историите не е по-различно от тиктакането на часовника вкъщи. Мислех си - за да забравиш един часовник, необходими са много часовници. Наредени един до друг, в една и съща стая. Шумът им ще заглуши всичко. Най-вече - единствения часовник. След него - издължените сенки у дома. Правех се на влюбен в този шум. Понякога ставах част от него, дори. Тогава си представях защо и как всеки един от тези хора бе избягал от родния си дом. Опитвах се да измислям историите им според движението на ръцете им. Гадаех по дължината и формата на пръстите. Когато бяха къси и месести, това трябваше да показва амбициозен, честолюбив и злопаметен нрав. Любопитно ми беше имаше ли връзка между прекалено късите, грозномесести пръсти и латентния хомосексуализъм на повечето германци, които пиеха там. Наблюдавах всички внимателно и неволно създавах илюзията, че слушам историите на тези хора с безкраен интерес. Непрекъснато ми задаваха въпроси. Когато не можех да отговоря, кимах утвърдително и редувах на испански фразите: “Това е невъзможно!”, “Наистина ли?”, “Слава Богу”. Често търпението ми биваше възнаграждавано с бутилка добро вино, не рядко - с обилни вечери. Така, без да разбера как, завърших колежа и станах студент. Само че, животът ми с нищо не се промени. Едни и същи преподаватели четяха едни и същи лекции. Както казваше един от тях, онзи по стари литератури, защото едни същи книги се повтарят в един и същи безпорядък. Сега си спомням - беше първият човек, на когото показах стиховете си. И как разколеба устоите на малкия ми литературен свят си спомням. Каза ми, че няма стихотворец, колкото случаен и жалък да е той, който да не е изваял (след което ми забрани да използвам този глагол) своя съвършен сонет, своя мъничък паметник, охраняващ вероятното му безсмъртие. Че в този сонет няма да се намери не само излишна дума, но и излишна сричка… Просто самият той ще се окаже излишен. Дотогава не се бях замислял, че “съвършената страница, в която без ущърб не може да се измени нито една дума, е най-уязвимата от всички; и че страниците, призвани към безсмъртие са, подобно на живота, който живеем, пълни с грешки, затова не се страхуват нито от лошия превод, нито от разсеяното четене, нито от неразбирането ”… Да, Тома! Сеньор Хорхе беше учител с главно “У”. Разбра от два стиха, че се опитвам да измисля на испански една поема на Есенин - “Писмо до майка ми”, че Евита Перон и реалната ми майка бяха гербът и стотинката на една монета без покупателна стойност. Но мисля - видя нещо още по-важно - че подражанието на Есенин може да ме доведе до лудост и самоубийство. Дълго си говорехме за литературата, паралелните светове и шизофренията. За това колко тънка и неосезаема е границата между тях. Дали въобще имаше такава граница. Показа ми едно кратко есе, която бе надраскал (така се изрази той) преди минути, в междучасието. Казваше се “Двойникът”. Слушах го и си мислех, че не само погледът, но и гласът му е като на слепец. Някак безплътен и празен, още резонира в паметта ми - “подсказана или внушена от огледалата, водите и близнаците, идеята за двойника е обща за всички. Само че, ако в повечето литератури, тази идея се свързвала със Смъртта, то при юдеите водела към пророческо състояние”… Така открих книгите на старите равини. Колкото по-анонимни бяха имената им, толкова повече ме запленяваха. Особено Леви Исаак от Бередичев. Специално заради него ходих до Белорусия. Исках да се докосна до мястото, където е казал, че Вавилонският Талмуд няма първа страница, за да е ясно на всички, че колкото и да четем, винаги ще изпускаме началото. За да го опровергая, за да докажа обратното - че хората и книгите не са безначални, четях ненаситно. Заедно със старите литератури започнах да изучавам хебраистика. Познавах хасидите по-добре от цадика на Буенос Айрес. Дори прописах стихове на идиш. Бяха доста объркани. Но не това е важното, а това, че когато ги показах на доцента ми по съвременен еврейски, бях поканен да осребря знанията си. Точните думи бяха: “Мистиката ще се превърне в твоя професия - ще ловиш човеци”. Тогава бях момче, което дори в неверието не вярваше. Вероятно по тази причина изпитвах силната потребност да се прилепя към нещо. Неистово се нуждаех от кауза, за която да се боря. С времето работата ме увлече. Цели осем години бях като хала. Буквално - като луд за връзване. До 1960 година…
- Времето на Брежнев - единайсет години преди да се родя. Единственото, което знам за тогавашната Аржентина е, че по онова време се е раждал Диего Армандо Марадона. Няма по-анонимна епоха в историята - трескаво се ровех в паметта си, но спомени за Аржентина, нямаше в нея.
- Така и трябва да бъде! - митрополитът триумфиращо ме потупа по рамото. - По тази причина за Рикардо Клемент не знаеш нищо, нали?
- Абсолютно - трябваше да играя с открити карти. - Не биваше да се правя на по-умен, отколкото съм. Още повече, че човекът с това име можеше да е измислен само преди миг…
- Предполагам името “Каприе” - също ти е непознато!?
- С едно “в” накрая ще бъде фамилията на големия философ и медиавист - професор Георги Каприев, но… така… Не знам.
- С професор Каприев се знаем. С твоя човек - Диего Марадона са набори. Но “каприе” няма нищо общо с тях. Пише се с главни букви, защото е абревиатура от шест испански думи, които на български трябва да означават “компания за проектиране на водопроводни инсталации”.
- Е, ваше високопреосвещенство, излишно е да ви казвам, че аржентинските В-и-К инсталации не са голямата ми слабост.
- Знам, момчето ми! И на мен не бяха. До момента, в който се оказа, че още преди края на войната, тази компания се е финансирала лично от райхсмаршала Херман Гьоринг и от министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс. Случайно, или не, твоят владика беше от първите, които разбраха, че един от собствениците на КАПРИЕ - граф Щефан Шаумбург, е подполковник - или оберщурмбанфюрер от SS. Веднага след като немците влизат в Русия - е, хайде да не е точно веднага, нека е пет дни по-късно, точната дата е 26.06.1941, този човек изпраща на Евита чек. Още помня номера му - 463 803. Помня и сумата - 33 600 долара. След още четири дни графът изпраща втори чек - този път - за полковник Хуан Перон. Сума от 200 000 щатски долара… Това е времето, когато според официалните си биографии, Хуан Перон и Евита не се познават. И двамата упорито твърдят, че за пръв път са се срещнали през май 1944, по време на кампанията за подпомагане жертвите на опустушителното земетресение в Сан Хуан. Въпросът бе: защо непрекъснато го повтаряха?! Знаеш ли, Тома, така съм устроен, че колкото по-често чувам една истина, толкова по-съмнително започва да ми звучи. А за това къде и кога Хуан и Евита се запознават се говореше и пишеше непрекъснато. Така разбрах, че апартаментът, в който са живели (не, че познаваш Буенос Айрес и - не, че - това има значение - но се намира в най-луксозното предградие на града - Риколето, на “Кале Посидас”) е семеен подарък. Получават го две години преди да се запознаят. От същия граф. Тогава майор Перон е щатен офицер в армията на Мусолини. Единствените му официални доходи са от италианските алпийски служби. По същото време германският военноморски аташе - капитан Нубир пише до генерал Фон Фаупел: “добре е, че госпожица Ева Дуарте винаги знае всичко. Тя е винаги перфектно информирана”. Наложи се да надскоча нивото ù. Казват, това били страничните ефекти на еротичните трепети. Гаденето и виенето на свят, не ги броим… Както добре знаеш, любовта и В-и-К инсталациите обикновено са свързани. Като дупе и гащи… Между другото, в подобни инсталации - само че свързани с окабеляването на международни телефонни и телеграфни линии започва кариерата и на Аристотел Онасис. Когато, между двете световни войни, седемнайсетгодишният юноша пристига в Буенос Айрес, той има в джоба си фантастичната сума от 40 долара. През 1929, на 23 години е милионер. По време на войната разполага с личен флот, по-голям от гръцкия. И при все, че немците торпилират 360 от общо 450 кораба, плаващи под съюзнически флаг, взривен е само един от корабите на Онасис; единственият застрахован. Лично шефът на ФБР, Едгар Хувър дойде в Аржентина, за да разследва историята. Отговорът на Аристотел така ме провокира, че малко по-късно се озовах в България. За да изучавам българската литература.
- Не разбирам, ваше високопреосвещенство. Нерде Ямбол, нерде Стамбол?!
- Той, Хувър не разбра, ти ще разбереш - усмихна се митрополитът многозначително. - Като пораснеш, тогава… Но за това ще си говорим следващия път. Тогава ще стане дума за четенето на книги и за твоето индийско пътешествие.
- Моля ви! - Не успях да сдържа любопитството си. - Разкажете за Аристотел Онасис. Трябва наистина много да ви е провокирал, за да си грабнете чантата и да тръгнете към България.
- Да, така е. Но всяко нещо с времето си… Сега говоря за друго. Макар че, все още ми е безкрайно интересно дали Хувър се върза на историята за българския търговец на розово масло, за шествията му из Будапеща, Прага и Виена. Или като всички маскари и той е приел порядъчно голям подкуп, за да не се раздухват подробностите. Така или иначе - официалната версия на Аристотел е, че първата му сделка е с български тютюн. За да стане по-добър от кубинския, се смесвал с розови листа. Така се появил нов бранд, от който пък - нови пури и нови 10 000 долара. Според преданието, за две години - между 1925 и 1927 този етюд се разиграл 3-4 пъти и онези 40 долара, с които Аристотел пристигнал в Буенос Айрес станали 100 000. След още две години парите отново се умножили. И пак - по десет… Това е историята на първия му милион… Сетих се за нея защото при друго раздаване на картите, на мястото на Айхман можеше да се окаже Аристотел. Затова искам да ти призная, че годините в КАПРИЕ са най-важните в живота ми. До 11.V.1960 г. денонощно бях там. Професията ми бе да съм колега на Рикардо Клеман, човекът, за когото четири разузнавания подозириха, че е не друг, а Карл Адолф Айхман.
- Него го знам - заявих гордо, без да се замисля, че не Айхман беше героят в разказа на моя владика. - Айхман е дясната ръка на Хитлер. Знам и как заедно с Данкер създава еврейския департамент, и за концлагарите… Цялата история около Нюрнбергския трибунал я знам като две и три - пет
- Колкото знаеш какво значи “епитрахил”. Знаел човекът... - прихна да се смее митрополитът… - Десет години - танго на ръба на бръснача. Не си и сънувал, че подобно танго е възможно. Повече от 3600 денонощия игра на страст и нерви? Уж кавалерът бе съвършено пластичен, уж бе силната фигура, уж водехме властно и перфектно - над 200 щатни офицери от КГБ, още толкова от МОСАД, американците, англичаните и французите не знам колко бяха. Но се оказа, че греша. Дамата, с която танцувахме беше безплътна. Усещахме - срещу нас стоеше не човешко същество, а дух от преизподнята. До този момент асоциирах Вермахта с дулата на танкове и с тежката маршова стъпка на легионите. Слава Богу, навреме разбрах - шумотевицата трябваше да отклони внимание. Да се подцени партньорът, да не се забележи съвършената му перфидност. Трябваше да изглежда, че ние налагаме правила, за да не се разбере, че стъпките на Дамата са по-леки от прашец по крилата на пеперуда, че този прашец - именно понеже беше на границата на неосезаемото, можеше да бъде навсякъде. Гестапо бе винаги с едни гърди с две крачки пред нас. Имаха пари и къртици навсякъде. Един от собствениците на компанията, Лудвиг Фройде се казваше, говореше на всеослушание как се купуват на кило офицери от руските служби. Много от тях бяха немски възпитаници. И предпочитаха Четвъртия райх пред Единния светъл Комунизъм. Сега си мисля, че Фройде блъфираше. Провокираше Сталин и неговата параноя. Несъмнено - успешно, защото половината от руснаците измряха. Едновременно с тях, малко след Евита, умря и Сталин. Вероятно никой освен теб, отец Тома, не знае връзката между събитията. Нали ти си разпоредникът на Божиите тайни, ти всичко знаеш, момчето ми!… Кой, ако не отец Тома, ще обясни как се блъфират блъфьорите? Дори още преди да почна да говоря, очаквах с боговдъхновено слово да ме поправиш и да кажеш, че годините, когато работех там, не бяха десет, а “само” пет, защото се включих в играта, когато дойде Хрушчов. През 1955, когато бях студент-първокурсник, трябваха нови пионки. Руснаците, при все че винаги са били най-добрите шахматисти, в тази игра бяха пожертвали прекалено много фигури. Бяха открили слабостите на противника, само че нямаше с какво да ги атакуват. Тогава и камъните знаеха, че “КАПРИЕ” е схемата за трафик на нацисти от Европа. Зад нея стоеше фантомният холдинг - ODESSA. Думата естествено няма нищо общо с Одеса. (Пък, знае ли човек…) Официално, абревиатура е от Organisation der Ehemaligen SS Angehorigen. Необяснимо защо напомняше бога на схоластиците - центърът на този холдинг бе навсякъде, а периферията - никъде. Ужасно напомняше за линията на Николай Кузански - където безкрайните прави винаги се оказваха мънички дъги от някаква окръжност. По-късно се оказа, че не е необяснимо. В играта участваха много кардинали от Ватикана. Търсеха компрометирани във войната хора, криеха ги от руснаците и американците, след това им създаваха комплекс за зависимост и им делигираха огромни политически права. Един от тях, Курт Валдхайм, дори стана генерален секретар на ООН. Мисля, по тази причина през 1954, руснаците и американците слязоха от сцената. Еврейският исторически документален център беше закрит. Нашите хора се правеха, че не се интересуват от историята. Навсякъде говореха, че наказателната отговорност на нацистите е отпаднала по давност. Разбира се, имаше и много корупционни схеми. Голяма част от златото на Третия райх бе инвестирано в прокопаване на канали между Ватикана и ODESSA. Друг е въпросът, че кардиналите, които искаха да се обградят със зависими хора, също станаха зависими. Само че, късно го разбраха. Затова и Бенедикт ХVІ се оттегли. В момента нарича себе си “папа емеритус”. Сигурно знаеш, че думата “емеритус” означава не друго, а пенсиониран немски генерал. Е, добре де - според някои означава “пенсиониран професор”, но така или иначе - от времето на Хегел никой не прави разлика между “немски генерал” и “немски професор”. Важното е друго, момчето ми, че вече си и папа-пенсионер… Един от хората, които също можеха да изпеят “Don`t cry for me, Argentina”. Между другото, тази песен може да се чуе и аранжимента на екскардинал Берголио - настоящият папа - Франциск ІІ. И той е роден в Буенос Айрес. Само че, не от български, а от италиански емигранти. Подобно на Борхес, и той се казва Хорхе, а подобно на мен - се пръква на този свят точно на 17.ХІІ. 1936 година. Когато бяхме на годините, на които си ти сега, Хорхе бе изповедникът на Кордобската архиепископия. Кой знае - може да е благославял майката на твоя Амос, може дори да е дал името на твоя човек… С две думи - всичко бе като в порно-филмите - схема, ясна на всички, но никой не искаше да говори за нея. И децата знаеха кой е чичко-водопроводчик. Но нямаше кой да вади кестените от огъня. Търсеха се помияри, които нямаше какво да губят. Системата се нуждаеше от настървени като тигри помияри. Е, не бях перфектният, но инвестираха в мен, защото бях нелош компромис - хитър като хиена, с нюх за перверзното… Така се сприятелихме с въображаемия Рикардо Климент. Който уж бил аржентинец от Тукамон. През 1956 се роди четвъртия му син. Помня кой и къде го кръсти. Само че, Рикардо не помнеше кога са родени вторият и третият му син. Хрумна ми, че бракът му е социално алиби. Бях сигурен, че е педераст. Прекрасно знаех, че от късите, месести пръсти не следва нищо, знаех, че тезата ми беше съвършено недоказуема, но шефовете ми приеха, че звучи правдоподобно. Казаха, че като всеки помияр, и аз имам страхотен нюх, че неслучайно са заложили на мен. Тогава, през 1956, още �
翻訳 - 英語 “Don’t cry for me, Argentina”
Just before I got discharged from the hospital, I remember it well, it was the 1st of June, not only the Day of the Child, but also of St. Justine the Philosopher – I suddenly felt ill. Both my strength and senses fled from me, simultaneously. I was like a scuba-diver, who had suddenly realized that there was no air left in his aqualung. As if a prankster chemist had decided to see what would happen, if just for a minute, he replaced the oxygen with sulfuric ether or paradise gas. Was he not striving to show me what sort of reality was the “gold of tigers ” – how black and yellow interflow with a speed more sluggish than that of a tortoise. Nevertheless, my sight, akin to Achilles, couldn’t reach it. And it, just like the itsy bitsy spider, climbing up the water spout, was washed away, for yellow had to become blacker and black ever the more yellow... And also – how they carried me - first on a stretcher and then in a wheel chair; and the words: “there, there, don’t worry, it happens to everyone”…I remember. However, it came out that my state was not at all harmless. For more than three months I was changing one ward with another. First – the neurosurgery, then – the neurology, after them – the ophthalmology and the psychiatry; and then again in the same order – the ophthalmology, the psychiatry, neurology, neurosurgery…I was allegedly completely cured, but no one knew why there were moments when I lost all sense of color and balance. According to some, the visual nerve was damaged, for others the problem lay in the partial detachment of the retina; the third opinion blamed the vestibular tract, the fourth claimed that there was no somatic cause, but all had been psychogenic.
The presumptive diagnoses had no end. Along with them I learned that my brain had a sort of “solid mother”, called “Dura mater”, that under it lay the spidery substance known as “arachnoid”. There somewhere, on the verge between them, my problem had to be found (it seemed). Nevertheless, the tests continued for about a hundred days. I had to undergo all kinds of examinations – the EEG’s, the scanners and magnetic resonances. The possibility that the clotted blood in the brain had turned into a tumor had to be dismissed and only time could tell what was to follow. Anticipating the results, all my friends and acquaintances kept their distance. Probably a large number of them didn’t know what had happened to me exactly and didn’t expect anything respectively, not in the least “the answer”, because there weren’t any questions. They had just acknowledged that I didn’t call them, so they didn’t call me either. It seemed that the distance had grown chronic with time and each had moved along their path. Leda – also. If we don’t count the doctors, nurses and sanitary workers, the only person I had seen during these three months was the bishop. On that Thursday, the day of the Assumption of the Mother of God, in the old calendar. Was it because of the summer heat or due to the fact that he was entering a hospital, he was dressed not in his heavy thick cassock but in his white underlinen. He wasn’t carrying neither a scepter, nor an engolpion. As it often happened, he came alone – without his deacons, lawyers and security guards. He carefully moved the chair and sat next to my bed. For the first time I had the chance to study his features. Despite his honorable – old or patriarchal (depending on the context) age, he didn’t have even one wrinkle. And more so – his skin was silkier than that of Leda. “My God! How much does he spend for supplements and cosmetics?!” – was the first thing which passed through my mind. “What if he is a holy man? What if his prayer brings peace and peace itself – the look of a newborn?!”… It wasn’t my business to speculate, at least because he was the only creature who not only hadn’t forgotten me, but even came to see me at the hospital.
- You see? – He smiled affably. – I didn’t punish you, but the Lord did. There is providence in everything that happens…
- If you say so…. - I wasn’t in the mood for arguments. – And my intuition told me that, despite his black humor, he was sincere and well-meaning.
- Honestly, I’m not joking. Already before the incident at the Castle I had the intention to put you under interdiction for 3-4 months. Wherever you’d show up, all that followed was anarchy and chaos. And as you well know, Hierarchy is the absolute opposite – uniformity and order, so…
- Now Your Eminence, do not try to be like the three friends of Job, because if you’d have to stay true to the biblical story, you would first have to spend seven whole days here, beside my bed, without uttering a word. After that, you’d have to recognize me, cry out, weep, rip your shirt apart and throw some dirt over your head and unto the heavens . And you, being a man of affairs, do not have time for useless little spectacles.
- You are truly horrible – he was attempting an angry look, but to be honest I had rarely seen him in better spirits. While he was seemingly raging, he pulled out of his bag two grapefruits and started peeling them slowly. – Aren’t you afraid that if I were to search for my place in this scene, I should answer like Eliphaz the Temanite: “If I were to say a word, wouldn’t it sadden you ”. Come on, eat and don’t act like you’re smarter than your old bishop. You know that I am also from the land of Uz, don’t you?
- Where are you from?? – I looked at him unwittingly. – But, Bishop, such a land does not exist!! At least no cartographer can show where it may be. Only Flavius Josephus, antiquity’s Borges, had tried to search for it. In his opinion, Uz was the son of Aram, who on his part was the grandson of Shem. And this Uz (Josephus believed or pretended to believe) had built Damascus on his native land. But this, of course, is a parable. Everyone knows that Uz is an allegory. Nothing more than a no man’s land, neverland or Utopia. It’s more unreal than Chilingirovo train station, old man bishop. I wager three kilos of church candles that such a land has never existed.
- And you will lose 120 leva, my boy – his eyes seemed calm and benevolent like never before. – It is praise worthy that you have read the Antiquities of the Jews, but we’re not talking about them. Uz is a village in Southern Chile. I was born there and I lived there until my twelfth year; until the early fifties, when my parents divorced and I went to Patagonia with my father.
- Patagonia!! – Probably because of Pippi Longstocking I still believed that Patagonia was the land of antipodes, where people walked with their feet upwards. – It is at the end of the world!
- Hey – he smiled. – The end, the middle, the beginning… It depends on how we measure it. Anyway, it is not beyond your 180 meridian. By the way, I also once believed that Patagonian was the strangest of languages. But it came out that it was not much different than Spanish, which is spoken by 20 percent of the world’s population. At this point, I understood that if I was searching for a long-forgotten dialect, I had to head out to the Balkans to learn the language of my grandmas. Because my father, who once had been a Bulgarian, could only exclaim in his native language: “Oh, lovely fatherland, how beautiful you are! ” Yes, Thomas, despite him being from Byala, Ruse County, he knew no more than three phrases in Bulgarian: “The silent, white Danube is stirring! ”, “Your gipsy mom!” and “Dog-drags”…
- Now I understand why you cannot speak Bulgarian Your Eminence. I haven’t heard even one of your sermons without laughing or boring myself to death.
- Hey, boy – he shook a threatening fist. –There’s no way that you could both laugh and bore yourself to death. And you have done military service, no? You’ve heard the words: “Don’t joke with the Old!”
- Yes, Sir! – while I saluted and responded almost mechanically, as if I was raw recruit in the Soldier’s Academy, I started calculating: if the website of the eparchial council said that the bishop was born in 1936, then his military service should’ve been between 1954 and 1956; exactly the years of the Caribbean crisis. At the same time Pope Pius XII excommunicated the General-President Juan Peron.
- Reportedly because he refused to give his wife Evita’s fund to the Vatican. - I was inspecting the bishop, mainly his ability to keenly switch roles, to play whatever he liked – The Good Shepard and the Stone Guest, the suffering Job or the Great Inquisitor…Certainly the limits of the standard theatre stage were farj8 too tight for him. The old man was probably coming from some musical show. Or from the movie about Evita Peron. Not that he could play her part better than Madonna, but why wouldn’t he sing “Don`t cry for me, Argentina” not worse than her. He could’ve also been the author of the song. I even imagined its conception for a slight moment. It resembled that “dialogue about a dialogue ” - the man stands, and beside him an accordion infinitely stretches “La Comprosita” – a desperate stupidity, which so many people like, because they were deluded about it being old… And - along with the accordionist, in a strange race with him, my future bishop starts singing. His thick alto voice gathers the passers-by. One of them is his teacher in Old Literatures. He listens, stops and says: “history is incredible but that does not stop it from happening. Not once, at that, many times with different actors and variations. Your song contains the perfect symbol of an unreal epoxh, it is like the reflection of a dream, something like a drama inside the drama, which we talked about yesterday.”
After that, the fifty-three year old man, liesurly and at the same time – with fire, starts explaining to his student that nothing is what it seems – sorrow isn’t sorrow, Evita isn’t Evita, even the strange and nameless figures down the street aren’t strange and nameless; that everything in Argentina is a confused and confusing mythology, born by the trusting and vain love of the suburbs Why not? Who could prove that it wasn’t… who would argue the fact that – in 1952 death would meet him, this current old man – my archbishop – is 16 years old – the age destined for the first tango. When – in Blok’s poems – it is mercilessly clear , that the first tango turns into the last one, imperceptibly…
- And which one exactly is true? – he interrupted my thought. The tones in his intonation were elusive as that shadow from 1952. – That I can’t speak Bulgarian – that I’m mixing waltz, tango and ratschenitza and everything sounds like one old and forgotten melody??
- How should I know Your Eminence? Just up to know I was imagining Leda‘s story. And look what it brought me to. If I start imagining up yours, I definately won‘t be left alive.
- That‘s right – he gave me a friendly shoulder pat. – You don‘t even need to. I mean – not that you don‘t need to live – you don‘t need to imagine my story. I can do that no worse than you. But on one condition, when you‘ve listened to my story, I want you to answer one question, sincererly. I will repeat myself – whatever your answer is – I won‘t punish you. – Strange reality – I thought – sincerity for sincerity. And why did he need mine? It was he who had once said that all of us, who sign the accounting payroll of the archbishop should resemble the cogwheels of a well oiled machine, that we shouldn‘t trust our emotions and especially our instinct for truth and justice. He compared it to a tropical cyclone, which – thank God – you can’t really see on our latitude, and often to the mythic lemurs – the souls of evil deadmen which romed the world and appaled the people. “I don’t know about tropical storms” – he would scratch his huge beard, “but about the lemurs – they say – that they get scared by drums and magic words ” … And he concluded his strange and confusing figure of thought with the claim that Apostle Paul also studied like that; because with an orange or without – The Church is a clockwork mechanism way more perfect than us…
- Of course I will give you an answer Your Eminence. – Was it that the cogwheels, the lemurs and the tropical storms came from the side-effects of the painkillers, rather than the bishop’s words? It was no coincidence that the physician had warned me, not once, that the “Lydol is not harmless, it sometimes generates illusionary memories. You will have to fight with that“ … - Needs no question. – illusionary or not my bishop was sitting next to me and was asking me a question. – Even Your Eminence if you are aiming at finding out what porn movies I‘ve seen – I will hide nothing from you. As the ancient ones used to say: “The truth! The truth! And nothing but the truth! Almost all of it …”
As if to buy some time, thinking of how to go about (or if he should at all) continuing the conversation, he took the plate from my nightstand and started peeling of the thin white skin of the grapefruit. He even put on his glasses. He looked so concentrated, as if he was a surgeon preparing for an operation.
- You know… - he went on very quietly. – My Argentinean story, not unlike the whole truth, is almost gone. Those who were a part of it left this world a long time ago. The first to go were my father and Eva Peron. In the exact same day - 26. VІІ. 1952. Everybody said that my father had died of a heart attack, but the truth was different. He had swallowed a hefty amount of pesticides. Due to them his blood went dry, much like slacked lime… It wasn’t necessary for anyone to have told me that – father had went through everything I had. Yes, Thomas, not only I and my father – the whole of Argentina loved that woman. She did the impossible in those years – she took the money from the rich and the vote of the poor. She turned into the perfect leader. History knows no better politician. There was nothing more fantastic than her (this time I’m not talking as a bishop, not even as a Christian) – that woman is godlike. Then, when I saw her for the first time, more than half a century ago, I believed in God and I started praying. My most sacred prayer was to be as charismatic as she was.
- But, old man, you’re missing out on an important detail. That woman spent more money than all faggots from Europe, America and Oceania for the last 150-200 years. For this price even the egyptian mummies would become photo models and celebrities. You can‘t not know that between 1948 and 1950, when Evita was in her prime, the argentinean peso lost 70 per cent of its value. In the next year – 1951 – inflation went above 50 per cent. The love of the lot has its price your Eminance, and in 1952 that was about 105 billion dollars.
- Thomas!!! – are you a priest or a currency analyst?! – His eyes flashed like lightning. – If you don’t shut up for at least two or three minuts… Well – he calmed his anger. – It’s not like a volcane will blow up but still…
How short the path between the Great Inquisitor and the quarrelsome child was, I thought, but the only thing I could say was:
- Guilty! Admittedly guilty!
- When you‘re guilty you‘ll be quiet and learn to listen! – As if he was the Batman from the comic books, the bishop changed his stage suits so quickly that even the most well weighed lines became silly and unnecessary a second after he spoke them – Because if you can’t listen for at least five minutes you’ll never become a cleric… You’ll be only a troparion performer. But it’ll turn out that there’s no one to sing to. Because your audience would require money from you in order to listen to what you have to say. The wind will turn, Thomas, and instead of making five euros you’ll have to give – much more than that… You’ll see how right your friend Jorge Luis was when he admits through the words of his creation Abdul Kasim Al-Hadrami: “The tools of my labor are destruction and sorrow ”. And when, in such a time, you finally figure out that, save for me, no one would give a fiver for you… what are you going to do then?!
- How should I know? Actually, yes! I know! I’ll ask if the fover goes along with the precept “remember – you owe me a favor”.
- You’ve got the flare – he laughed. – Because of it – slowly, even phlegmatically, though forced, he started. – I wanted to tell you my story, not because there‘s no one else to tell it to, but because I wanted to show you that you, like myself, you will never learn to listen. If a miracle should happen and God proves me wrong, you‘ll see the meaning of “epitrachelion”…
- I see it even now! It comes from the verb “epitracheo”. It means “coming down from above, condescention” – I don’t know why I insisted to have his approval then, why was I doing the impossible so he could admit I was an educated and bright priest …
- Your granmother’s knockers “coming down”! Actually every coming down is carried out from above, if it was from bellow it would be a climb… But one thing you did get right, though, that in the root of “epitrachelion” there really is a “trachea”. But the first meaning of the word is “rocky, uneven ground”. The second one – passionate, impetuous, fierce and wrathful. Whatever… We both know well enough the meaning of “trachea”… A small tube that only allows air to pass through it. The other one is death. So is the epitrachelion. Seemingly it’s all windworks but if the wind stays for even a second more than it’s due in the rhinopharynx – you’re dead. That’s why, as the trachea lets air pass through it, so should the cleric let stories pass through him; the more imperceptible he is, the better…
- Didn’t Lucian of Samosata say that? When he talked about how History should be told ?
- You shouldn’t have brought him up. A slight nod would have sufficed. That way you would have, at least, left me with the illusion that I find it nice to be talking to you, because I do have things to say. Without this illusion, life is impossible, my boy – if a person loses it he becomes a psychopath or a mass killer in no time. That’s why you shouldn’t have brought up Lucian – this conversation didn’t need him. He stands only between us, like a fishbone – neither spit him out, nor swallow him. Sticking out, botched – neither here, nor there; however you look at him – he shows only one thing – that we get tired from others, that we can’t listen. That’s where the woes come from.
- I suppose, not only mine…
- Possibly – he agreed distractedly. – I can’t decide… But that’s not important. Sometimes when you’re sixteen your life stops, as if forever. You close your eyes and figure out that you can’t describe anyone’s face. You don’t remember your mother. Her hairs? Were they straight? Curly or wavy… You painfully list the colors, and despite of that you can’t really say – were her eyes black, green or blue. It’s easier for you to remember Demosthenes‘s speeches than her laughter. – the bishop sighed, after which he went silent for about a minute. Being worried by the awkward silence, I decided to show him that I was not indifferent to the conversation.
- I was the same your Eminance. Save for the difference that I couldn‘t even remember Demosthenes‘s speeches. Sometimes I feel like I‘ve never been sixteen.
- Thank you for helping me continue. – he gave me a pat on the shoulder. – It‘s really hard for me to face those years. You know, in moments like these a person comes to realize that due to the lack of his past, he cannot have a future. There‘s only one ludicrous “now”, which thickens quicker than concrete, just to become “forever”. Then, when I was 16, if Argentina was a monarchy, Evita would have been queen and if I hadn’t been born – she would have been my mother. She would have held my hand before I go to sleep and she’d have told me fairy tales to sweeten my dreams. From whom, if not for her, would I have heard about the elves, who kidnap troublesome children. And who else, rather than her, would have told me that the lock in her hair is called an elflock, because mother comes from the magic land of the elves. There, where, as if from the flat of the hand, you see everything – especially the invisible little arrows, which pierced my body and caused excruciating pains. When she was telling a story, mommy would gently pluch out each and every one of the arrows, the pain would subside and I would fall to sleep. There’s no way of understanding insomnia and these arrows… You’re not even supposed to. But if you don’t insist on the needles pathos, I will attempt to explain.
- I’m having a hard time with the needed pathos, so please do… - I felt a change in his tone. I felt a tear in his voice. I wished he would sense that he hadn’t ordained me by mistake.
- My mother never forgave me for choosing to live with my father, Thomas! After the divorce I didn’t go and see her. From that unfortuante July of 1952 I lived thoroughly alone for three years, like an owl among ruins. The hours of the sunset were my greatest nightmare. I don’t know why but I could never get used to the englonged shadows of objects. I waited for the sunrise in taverns and locals, because the ticking of the clock at home drove me mad. “The Blue Boat” – thе “pirate” bar became my home away from home. Its clients – each and every one of them – covered in scars from stab wounds; they were mostly black folk, mullatos and Creole peoples – people of honor, who believed only in their daggers. Was it because there was something magnetic in Buenos Aires, but after the war the place became the dwelling of misfits from all over the world. Now I think that it was all because of the air. It really was nice . And that’s why the misfits were everywhere. I couldn’t tell them apart. I didn’t even try. And still, in my own way, I grew attached to them. They helped me forget the enlonged shadows and the ticking of the clock – my first home and the times, thorugh which I kept the illusion that I was happy. I hung around the bars ‘till dawn and speculated – how many shots of rum would I have to drink in order to become the perfect statue of forgetfulness. I was guessing at the words which my teacher of literature would use to comment on the shadows and lines under my eyes the following day; I was guessing if he would talk about Marcus Aurelius, yet again, and how no matter if a person lives 5000 years, he should never forget that he loses only the life he lives, because he lives only the life he’ll lose; that the present is the same for all and to die means to lose the present. While I was thinking that there is no darn way I’d lose the present, since I never really had it and tons of other such nonsense, I felt that the ticking of the tongues and stories is not much different from the ticking of the clock back home. I was thinking – in order to forget one clock you need many clocks. Put next to each other in the same room. The noise would drown everything. Including and mostly – the only clock. After that – the enlonged shadows at home. I pretended to be inlove with that noise. Sometimes I became part of it, even. Then I imagined why and how did each of these folk ran away from their home. I was trying to think of their stories according to the movement of their hands. I was guessing by the length and shape of their fingers. When they were short and meaty, that would indicate that they are ambitious, haughty and that they have a vengeful temper. I was curious if there was a connection between the overly short and disdainfully meaty fingers and the latent homosexuality of the Germans who used to drink there. I was watching carefully and unintentionally this lead to the impression that I’m listening to people’s stories with endless interest. The constantly asked me questions. When I couldn’t answer I nodded affirmatively and rotated the Spanish phrases: “That’s impossible!”, “Really?”, “God bless”. Often my patience was rewarded with a bottle of good wine and not less often then that – a rich dinner. And that’s how, without really understanding when, I finished college and became a university student. But my life didn't change a bit. The same lecturers read the same lectures. As one of them used to say, the one who thaught the old literatures, because the same books repeat themselves in the same disorder. Now I rememberer – he was the first person with whom I shared my poetry. And I also remember how he shook the foundations of my literary world. He told be that there is no poet, as coincidential and sorry he may be, who hasn’t weaved (after which he forbade me the use of this verb) his perfect sonnet, his little monument, to protect his possible immortality. That in this sonnet one cannot find no unnecessary word, no unnecessary syllable, even… Just he would be the unnecessary one. Until then I hadn’t thought about “the perfect page, where without prejudice you couldn’t change one word, is the most vulnerable of all; and that the pages drawn to immortality are, much like the life we live, full of mistakes, that is why they are not afraid of a bad translation or a distracted reader, nor of lack of understanding ”…. Yes, Thomas! Senior Jorge was a Teacher with a Capital-T. From two lines, only, he understood that I was trying to think of a poem by Yesenin in Spanish – “A letter to my mother”, that Evita Peron and my real mother were the heads and tails of a coin with no buyers value. But I think – he saw something more important – that following and mimicking Yesenin could drive me to madness and suicide. We talked about literature, parallel worlds and schizophrenia for a long while. About how thin and intangible the border between them is. He showed me an essay that he had scribbled (that‘s the way he put it) minutes ago in between classes. It was named “The Double”. I was listening to it and I was thinking that not only his glare, but his voice was that of a blind man. Somehow disembodied and empty, it‘s still resonating in my memory – “implied or suggested by mirrors, waters and geminis, the idea of the double is common to all of us. But if, in most literatures, this idea is related to Death, in the Jewish literature it leads to a prophetic state”… That’s how I found the books of the old rabbis. The more annonymus they were, the more entrenched was I. Especially Levi Yitzchok of Berditchev. Because of him I went to Belarus. I wanted to touch the place where he said that the Babilonian Talmud has no first page, so that everyone would know that however much we read, we will always miss out on the beginning. To prove him wrong and to prove that that people and books are not without beginnings I read unsatiably. Alonside the old books, I started studying Hebrew. I knew the hasidisms better than I knew the tzadik of Buenos Aires. I even started writing poetry in Yidish. It was very confused. But that’s not important, but what is is that when I showed them to my associate professor, I was invited to cash my knowledge. The exact words were: “Mysticism will be your profession – you will hunt people”. Then I was a boy who didn’t even believe in non-believing. Possibly that was the reason I felt the strong need to stick to something. I was in frantix need of a cause for which I’d stand for. And in time the work carried me away. For eight whole years I was like a gale. Literally – a madman. Until 1960…
- Brezhnev’s time – eleven years before I was born. The only thing I know about Argentina then is that in that time Diego Armando Maradona was born. The most annonymus era in history – I was rummaging feverishly through my memory, but I couldn’t find any memories of Argentina back then.
- And that’s how it should be! – the bishop patted me on the shoulder triumphantly. – For this exact same reason you don’t know anything about Ricardo Clement, right?
- Absolutely – I had to play along, my cards were already face up on the table. It was no place for me to pretend to be smarter than I am. Especially considering that a person with that name could have been simply thought of a moment ago…
- I suppose “Kaprie” also doesn’t ring any bells!?
- With a “v” at the end, that would be the name of the major philosopher and medievalist – professor George Kapriev, but … like that … I don‘t know.
- I know professor Kapriev. He and your man, Diego Maradona, are born in the same year. But “kaprie” has nothing to do with them. It’s typed with capital letters because it’s an abbreviation which, when translated, stands for “company for design of plumbing instalations”.
- Well your Eminance, it’s pointless for me to tell you that the Argentinean VIK** installations are not among my prime points of interest.
- I know, sonny! Mine as well. Until the time when it came to light that this company was being financed personally by the reichmeister Herman Göring and the minister of propaganda Joseph Goebbels. By coincidence or not, it was your bishop, who was among the first to find out that one of the owners of KAPRIE – count Stefan Staumburg, was a lieutenant colonel – or an Obersturmbannführer in the SS. Exactly after the Germans invaded Russia, well okay not exactly, let it be five days after, the exact date is 26.06.1941, this man sent Evita a check. I still remember its number – 463 803. I also remember the amount – 33 600 USD. After four more days the count sent a second check – this time to Colonel Juan Peron. An amount of 200,000 USD… This was a time in which, according to their official biographies, Juan Peron and Evita still don’t know each other. Both of them insist that they first met in May, 1944, during the campaign for support of those who suffered through the devastating earthquake in San Juan. The question was: why did they constantly repeat that?! You know, Thomas, I was made this way that the more I hear a truth repeated, the more I start to doubt it. And at that time everyone was talking and writing about how and when Evita and Juan met. That’s how I found out that the apartment, where they had lived (not that you know Buenos Aires, and – not that it matters – but it was located in the most luxorious suburb - Recoleta, on “Calle Posadas”) was a gift to the family. They received it two years before they met. From the same count. At that time major Peron was a regular officer in Mussolini’s army. His only official income came from the Italian Alpine Services. While, at the same time, the German naval attache – Capitan Nubir wrote to General Von Faupel: “it’s good that Miss Eva Duarte always knows everything. She is always perfectly informed”. I had to surpass her level. They say that such were the side effects of her erotic tremors. We’re not counting the nausea and dizziness… As you undoubtedly know, love and VIK installations are usually interrelated. Like Lewis and Clark… By the way, in such a sort of installations – except relating to wiring international telephone and telegraph lines – Aristotle Onassis starts his career. When, between the two wars, the seventeen year old youth arrived in Buenos Aires he had, in his pocket, the fantastic amount of 40 dollars. In 1929, whe he was 23 he was already a millionare. During the war he had his personal fleet, larger than the Greek one. And, considering that the germans torpedoed 360 out of 450 ships, sailing under an allied flag, only one of Onassis‘s ships got sunk; the only insured one. The head of the FBI, Edgar Hoover, personally came to Argentina to investigate the story. Aristotle‘s reply provoked me in such a way that some time later I found myself in Bulgaria. To study Bulgarian literature.
- I don‘t understand your Eminance. It’s neither Yambol, nor Stambol?!
- Hoover didn’t understand, you will – the bishop smiled ambiguously. – When you grow up… But we’ll talk about this next time. Then we’ll talk about reading books and your Indian voyage.
- Please! – I couldn’t restrain my curiosity. – Tell me about Aristotle Onasis. He really must have provoked you so that you’d grab your bags and set off to Bulgaria.
- Yes, he did. But there’s a time for everything… Now I’m talking about something else. Although, the curiosity over whether Hoover believed the story of the Bulgarian merchant of rose oil and his ventures through Budapest, Prague and Viena, is still eating at me. Or like all bastards he simply took a hefty bribe, so that the details don’t spread. One wayr or the other – the official story of Aristotle is that his first deal was with Bulgarian tobacco. To make it better than the Cuban, they mixed it with rose petals. That’s how a new brand came to the market, from which – new cigars and a new 10,000 dollars. According to the stories, for about two years – between 1925 and 1927 this etud was played 3 or 4 times and those 40 dolars, with which Aristotle arrived in Buenos Aires became 100,000. After two more years, his wealth grew further. And again – times ten… That’s the story of his first million… I remembered it because in a different dealing of the cards Aristotle could have taken Eichmann’s place. That’s why I want to admit in front of you that my years in KAPRIE are the most important years of my life. Untill 11.V.1960 I was there, day and night. My profession was to be a colleague of Ricardo Clement - the man whom at least for investigative services considered he was none other than Carl Adolf Eichmann.
- Oh, I know him – I proudly made my claim without really sparing a thought for the fact that Eichmann was not the hero of the bishop’s story. – Eichmann is Hitler’s right hand. I also know how he and Danker created the Jewish department and about the concentration camps… I know the whole story around the Nuremberg tribunal as two and two makes four.
- As much as you know the meaning of “epitrachelion”. The man knows… - the bishop burst in laughter… - Ten years – tango on the edge of the blade. You haven’t even dreamed of the possibility of such a tango. More than 3600 days, 24 hours a day, a game of passion and nerves? Ostensibly the gentleman was perfectly plastic, the strong figure, allegedly we ruled authoritatively and perfectly – more than 200 KGB officers, at least as much from Mossad, I don‘t know what were the numbers of the Americans, the English and the French. But it turned out I was wrong. The lady we were dancing with was immaterial. We felt as if we were facing not a human being but a spirit from beyond the grave. Until that moment I associated the Wermacht with the barrels of tanks and the heavy marching of the legions. Thank God I found out in time – all the noise was a distraction. To distract the partner, in order to cover the perfect villainy. It had to look like we are enforcing the rules, so that we would not see that the Lady’s steps were lighter than the dust on the wings of a butterfly, that this dust – exactly due to its borderline intangibility, could be everywhere. Gestapo were always two steps ahead of us. They had money and moles everywhere. One of the owners of the company, Ludwig Freude was his name, was constantly rambling about how you could go about buying a kilo of officers from the Russian Services. Many of them were German adepts. And they preffered the Fourth Reich instead of the Unified bright Communism. Now I think even Freude was bluffing. He was just provoking Stalin and his paranoya. Undoubtedly – successfully, because half of the Russians died off. Alongside them, slightly after Evita, Stalin also died. Possibly no one, except for you Father Thomas, knew the connection between these events. You are the doer of the Divine secrets, you know everything, my boy! ... Who else, rather than Father Thomas could explain how to bluff the bluffers? I was expecting that even before I started talking you would correct me with a God-insipred speech, telling me that the years when I used to work there were not ten, but “only” five, because I entered the game just when Khrushchev came along. In 1955, when I was a first-year university student, the Russians needed more pawns. Considering the fact that they are usually the best among chess players, they had already sacrificed too many figures in this game. They had found the weak points of the enemy but had no means to attack. At that time even the rocks knew that “KAPRIE” was a scheme to smuggle Nazis from Europe. Behind it stood the phantom holding - ODESSA. The abbreviation has nothing to do, of course, with Odessa (then again, who knows…) Oficially it stood for Organisation der Ehemaligen SS Angehorigen. Inexplicably it reminded of the god of the scholastics – the centre of this holding was everywhere and the periphery – nowhere. It dreadfully seemed like the line by Nicholas of Kuza – where the endless straight lines always turned out to be little rainbows, part of some circle. Later on it turned out that it’s not inexplicable. Many cardinals of the Vatican had also taken part in the game. They were seeking out people, compromised by the war, and hid them from the Russians and the Americans, after which they would enforce a dependency complex on them and delegate them with huge political rights. One of them, Kurt Waldheim, even became the secretary of the United Nations. I think that this is the reason for the Russians and the Americans to have left the stage in 19544. The Jewish Historical documentary centre was closed down. Our people pretended as if they had no interest in the story. Everywhere they went on about how the criminal liability of the Nazis was past due. Of course, there were a lot of corruption schemes. A great amount of the Third Reich’s gold was invested in digging channels between the Vatican and ODESSA. It’s a whole other matter how the cardinals, who wanted to be surrounded by dependant people, also became dependant. But they understood that far too late. That’s why Benedict XVI withdrew. Now he calls himself “Pope Emeritus”. He possibly knew that the word “emeritus” means a retired german general. Well, alright – according to some it means “a retired professor”, but one way or the other ever since Hegel’s time no one makes a difference between a “german professor”and a “german general”. The important thing is different, my boy, it’s that on one hand you are a retired Pope… on the other – one of the people who could sing “Don’t cry for me, Argentina”. By the way, you can hear this song in the arrangement of the excardinal Bergolio – the current Pope – Francisk II. He was also born in Buenos Aires. Only not from Bulgarian, but from Italian emmigrants. Like Borges, he’s also named Jorge, and like me – he came unto this world exactly on 17.ХІІ.1936. When we were your current age Jorge was the confessor of the Cordoban Archbishopric. Who knows – he could have blessed the mother of your Amos, he even could have named the man… In a nutshell – everything was like in a porn movie – a scheme clear to everyone, but nobody wanted to talk about it. Even the children knew who the plumber was. But no one wanted to pull the chestnunts out of the fire. They were looking for mongrels who had nothing to lose. The system needed mongrels as vicious as tigers. Well, I was not the perfect one, but they invested in me because I was not a bad compromise – as cunning as a hyena with a nose for the perverse… That’s how we got acquainted with the imaginary Ricardo Clemente. He was, allegedly, an Argentinean from Tucuman. In 1956 his fourth son was born. I remember who and where he was baptized. Only thing was, that Ricardo didn’t remember when his second and third sons were born. I got the hunch that his marriage was a social alliby. I was sure he was a homosexual. I knew fully well that the short meaty fingers don’t mean a thing, I also knew my thesis was unproveable but my bosses accepted that it did sound justifiable. They said that, like every mongrel, I also had an amazing flair and that it was no coincidence that they put their money on me. Then, in 1956, I still didn’t have 20 years of age. Ricardo was 50. Around his son he told me about his first friend, some fellow named Harry Selbor, a Jew from Tyrol and a boy who was more than a brother to him. He said that I had his blue eyes – grayish-blue. With a nuance and a half between the Arian blue and the Jewish blue. Of course, the story holds many details which a cleric should keep quiet about. But you, Thomas, are also a cleric – despite the fact that I have ordained you. So what I have said – I have said.
More
Less
翻訳教育
Bachelor's degree - St. Cyril and St. Methodius, University of Veliko Tarnovo
専門知識分野